Животът на младите роми в България често се движи между две крайности – отхвърляне и героизиране. Ние или сме „проблем“, с който държавата не знае какво да прави, или пък сме „пример“, който медиите показват с възхищение, но без разбиране. А между тези два образа стои истината – ние не сме нито жертви, нито герои. Ние сме млади хора, които просто искат шанс.

Да бъдеш млад ром в България не означава само да си беден. Понякога означава да си невидим – за училището, за институциите, за възможностите. Понякога означава да си твърде видим – в медиите, когато нещо лошо се случи, в речта на политици, които се опитват да печелят от омраза.

Но повечето от нас не сме това. Повечето от нас не са престъпници, не живеят „на гърба на другите“, не чакат „да им се даде“. Повечето от нас просто се опитват да оцелеят в свят, в който от малки им е казано, че няма как да успеят. Че „директор няма да станеш, колкото и да учиш“.

Вярвам, че това не е истина. Виждам го всеки ден в очите на млади роми, които искат да учат, които търсят работа, които искат да бъдат нещо повече от „етикетите“, които са им лепнати. Те не искат милостиня. Искат достъп. Искат училища, които да не ги изтласкват, а да ги развиват. Искат работа, която не е капан, а трамплин. Искат държава, която да не ги подозира по рождение.

Истината е, че ромската младеж в България е огромен, неизползван потенциал. Потенциал за промяна не само вътре в общността, но и за цялото общество. Младите роми могат да бъдат учители, юристи, дизайнери, предприемачи, лидери – не в бъдеще, а сега. Но за да се случи това, те трябва първо да повярват в себе си. А за да повярват в себе си, някой трябва да повярва в тях.

И тук не говоря за проекти. Не говоря за кампании и стратегии. Говоря за отношение. За онази проста човешка нагласа, че всеки млад човек има право на възможност – независимо дали е от Кюстендил, Пловдив, Сливен или Париж. Без патос, без привилегии – просто възможност.

Не сме герои – не искаме медали. Не сме жертви – не искаме съжаление. Просто искаме да бъдем част. Да бъдем чута и видяна част от това общество. И когато някой ден нашите деца кажат: „Аз ще стана лекар“, да не им се отговори с насмешка, а с въпрос:
„В коя специалност искаш?“

Защото тогава вече няма да се налага да обясняваме, че не искаме много.
Искаме същото.