Неравният старт, липсата на посока и нуждата от добър пример
В България има немалко младежи, които нито учат, нито работят. Чудите ли се какво правят? В ромските квартали също има такива младежи. Обикновено това са хора от по-бедните и изолирани слоеве на общността. Нямат посока, мотивация, понякога и подкрепа.
Но нека погледнем и другата страна. Има роми, които са по-заможни, по-образовани и активни. Те успяват да мотивират децата си да се развиват. Тези младежи по-често завършват средно образование (а в квартала това често се приема за „високо“ образование), а някои дори и висше. И не спират до там — вдъхновени от примера на родителите си, те често поемат по пътя на предприемачеството. Създават работилници, салони, онлайн бизнеси. Макар и да не са се родили със златна лъжица в устата, активните родители са ги тласнали да търсят своята реализация.
Тези истории радват. Понякога дори будят завист. Но на другия полюс стоят онези младежи, които не се впечатляват от нищо. Не харесват нищо. Не се стремят към нищо. Просто мързелуват.
Един мой колега, психолог, ми каза, че мързелът е болест. Използваше дори точен психологически термин. Но защо тези момчета са в подобно състояние, от което сякаш нищо не може да ги извади?
Когато празнотата води до пороци
Липсата на посока често води до тютюнопушене, алкохол, наркотици. Парадоксално, когато някой от тях стане зависим, изведнъж започва да проявява желание за работа. Но не защото е осъзнал смисъла на труда, а защото има нужда от пари за дрога. Такива младежи понякога стават много трудолюбиви — чистят, копаят, събират желязо — всичко, само и само да задоволят наркотичната си нужда. Странно, но когато спрат да се дрогират, много от тях пак стават пасивни.
Когато никой не те е държал за ръката
Причината за тази пасивност не е само в бедността. Много от тези младежи просто не са били „държани за ръка“, когато е трябвало да пораснат. Не са имали добрия пример пред себе си. Никой не им е показал, че трудностите при учене или работа са нормални и преодолими. Никой не им е казал, че животът може да е труден, но и смислен. Те не са виждали свят, в който успехът носи радост, а не е само за „другите“. Те са пропуснали онази важна житейска стъпка: да се изградят чрез труд и преодоляване на препятствия.
Както пише в Библията: „Наслаждавай се на труда на ръцете си“. Но как да се насладиш на нещо, което никога не си опитал?
Какво можем да направим?
Вярвам, че решението минава през създаване на общностни центрове. Места, където децата и младежите от квартала могат да се срещат с успели роми. Хора от тяхната общност, които да им разказват историите си — за борбата, за провалите, за победите. Истински примери, които да ги вдъхновят.
Тези центрове трябва да бъдат новото „семейство“ за младежите без насоки. Те трябва да покажат свят, който не е скучен и безсмислен, а пълен с предизвикателства, смисъл и постижения. Липсата на родителски пример може да бъде частично заменена с достъп до най-добрите примери, които една общност може да предложи.
Заключение
Само тогава няма да се радваме само на децата на заможните семейства. Само тогава всички деца в ромските квартали ще имат шанс. Шанс да открият пътя си. Шанс да се променят. Шанс да вървят по пътя напред – пътя към успеха и достойнството.